Левкемия...
Усещаш!
220 – зареждам, пази се...
Непрекъсната, права скáла...
Разпѝлен звук, разкъсващ времето.
Накладки за смяна!
Мечтите някъде умират – удавени в содомията на любовта и страховете ни.
Гласовете – завинаги оставащи в тъмнината.
И няма героизъм, само някакво тъпо, кравешко безумие.
И няма хора.
И няма очи...
И няма душа!
А има толкова много... някъде...
Толкова влюбени прашинки, за миг уловени от шепите на слънцето в тъмната стая.
Толкова романтика, полепнала по калните пътеки около панелките.
И толкова рокли, развети на вятъра, без които залезите просто не си заслужават...
Да живееш не винаги си струва, а да умреш не винаги има смисъл.
PS: Ако падна и не можеш да ми помогнеш – застреляй ме!
© Филип Филипов All rights reserved.