През 1804 г. в зората на Романтизма умира един от най-великите философи - Имануел Кант. На гроба му в Кьонигсберг (днешният Калининград) е изписан един от най-известните му цитати: „Две неща изпълват душата ми с все ново и растящо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително мисля за тях: звездното небе над мен и нравственият закон у мен." Това са двете велики загадки, които вълнували Кант и неговата философия. И тяхното решаване като, че ли е взаимосвързано!?

         Звездното небе над нас е чудо, което ни изпълва с въпроси, нестихващ интерес и търсене на първопричинта. Звездното небе в нас също е чудо, защото сам по себе си човекът е една Вселена!

         А дали Космосът е краен или безкраен? По този огромен философски проблем, разумът трябва да действа извън границите на това, което хората са способни да опознаят, защото ние питаме за нещо цяло, от което самите ние сме една, макар и миниатюрна частица. И, като че ли никога няма да опознаем напълно това цяло! Времето и пространството са част от човешкия живот. Времето и пространството са преди всичко свойство на нашето съзнание, а не свойство на света. Човекът изглежда прекалено малък и безпомощен на фона на Вселената, ограничен от времето и пространството. Животът му е само миг (на някои това може да звучи цинично) спрямо вселенските мащаби за време. Животът? Това е една кратка разходка около гроба, докато се усмихнеш и трябва да се озъбиш!

         Времето и информацията са най-скъпата „стока" за хората. И който е осъзнал това, той наполвина е спечелил. За другата половина е нужна само една крачка. Но тя е най-трудната, защото е свързана със звездното небе в самите нас, с неговото опознаване... и в крайна сметка самоотричане (отричане на тъмната страна, скрита надълбоко, която всеки притежава.)

         Кант смятал, че задължителна основа на човешката нравственост са три предпоставки - че човек притежава безсмъртна душа, че притежава свободна воля и че Бог съществува! Но в противовес на Декарт, Кант изрично изтъква, че не разумът го е довел до този извод, а вярата. Самият той определя вярата в безсмъртната душа, в Бога и в свободната воля на хората като практически постулати. Особено внимание Кант отделя на морала в своята философия. Той подозирал, че разликата между справедливост и несправедливост трябва да е нещо повече от обикновен въпрос на чувства. Той вярвал, че всички хора притежават практически разум, който винаги сочи кое е справедливо и кое не. Моралният закон заложен вътре в нас, притежава абсолютната валидност на физическите природни закони. Кант формулира своя морален закон като категорически императив: "Действай само според онази максима, чрез която същевременно можеш да пожелаеш да се превърне в общовалиден закон." Което означава, че за всяка своя постъпка трябва да сме сигурни, че желаем всички на нашето място да направят същото. Това напомня за „златното правило": Не върши другиму това, което не желаеш да направят на теб! Когато Кант определя нравствения закон, той има предвид човешката съвест.

         Един въпрос ме тревожи постоянно. Защо губим така ценното за нас време за несъществени неща - за безсмислени спорове, интриги, напудрено лицемерие, парадна показност? Това ни прави още по-жалки, заради излишната гордост и в същото време безпомощност. Кант твърди, че не само съзнанието се съобразява с нещата. Нещата се съобразяват със съзнанието. Ние живеем в свят, точно такъв, който заслужаваме.

         „Ако човешкият мозък бе толкова прост, че да можем да го разберем, ние щяхме да сме толкова глупави, че пак нямаше да можем да го разберем!"

         Кант се е опитвал да каже нещо подобно - не можем да се надяваме, че ще разберем какво сме. Способностите, които са ни дадени достигат само да разберем някое цвете или насекомо, но никога самите себе си. Още по-малко трябва да очакваме, че ще разберем цялата Вселена! Това осъзнаване със сигурност ще ни свали от пиедестала, на който самонадеяно сме се качили, за да кажем: „Аз знам, че нищо не знам!"