Бели маратонки

(тази статия е първият ми опит и не беше планувана,

просто се роди, така че не знам дали се получи добре,

вие ще кажете, ако имате търпението да я прочетете?

В нея има лични мнение и лична история.)

Вървях по улицата и ги гледах. Прекрасни са, красиви, бели! Чувствах се доста щастлива Имах това, което исках от година. Имах това, което си мислех, че ми трябва. Имах бели маратонки!… но всъщност исках съвсем друго…

Исках да имам собствен дом, нормално семейство, обикновени родители... Исках баба и дядо да бяха малко по-щастливи и по-здрави. Исках сестрите  ми да имат възможността да изживеят всичко онова, което аз не успях. Исках да не обвинявам майка ми и да не мисля всичко онова, което сега е факт. Исках майка, на която да се възхищавам, с която да се гордея и на която да искам да приличам… но уви! Исках баща, с когото да имам не чак толкова повърхностни отношения. Исках роднините в семейството да си общуваха и забавляваха както преди. Исках да не се разочаровам чак толкова много и най-вече от най-близките си хора. Исках да уча, това, което ми е на сърцето. Исках да имам нормален тийнейджърски  живот... Исках една операция по-малко. Прав гръб и малко килограми в повече. Малко повече свободно време. Компания с приятели, за които да знам, че са истински добри хора, с които мога да се забавлявам. Исках просто хората, които обичам, да са щастливи… исках да имам нужните средства, за да правя хората щастливи. Исках да има човек, който вечер да ме приспива с прегръдка и целувка за сила. Човек, за когото да знам, че не би ме наранил. Исках околните да ме разбираха, да имат отворени добри сърца. Светът да бе по-добро място. Исках все по-малко хора да са повърхностни материалисти. Исках малко повече хора да вярваха в доброто и да правеха безкористни добрини. Исках да бяхме малко по-толерантни към хората и да не съдим толкова много. Исках повече хора да можеха да намират красотата в заобикалящите ги и случващите им се малки неща. Щеше ми се да умеехме да бъдем с по-добра нагласа, да не рушим и черним света. Да го нямаше огъня на омразата, завистта, злобата, която изпива всеки от нас и го оставя без душа. Манията за величие и власт да не размътва главите ни. Исках да има спокойствие у всеки от нас, за да можем да се наслаждаваме на истински красивите, стойностни неща.

Исках малко повече усмивки и оптимизъм от хората. Исках да  умеехме да ценим това, искаме и да се борим, за това, което искаме. Исках хората да не приемат заобикалящите ги неща за даденост и да ги обезценяват. Особено онези малките, хубавите, като прегръдка с любим човек, като усмивка, като слънцето, което ни гали, като това, че имаш какво да вечеряш и с кого, както тревата и морето, като кучето ти в двора  и други малки подобни неща, които живеят в думи не казани. Исках да вървим напред с вярата и смелостта, с честността и трудолюбието! Да не забравяме кои сме! Исках хората да не смятаха, че парите са определящи, исках да не забравят истинската стойност на един живот. Да не убиваха и да не мислеха, че войната е решение. Исках да бяха малко по-състрадателни и съпричастни към случващото се.

Исках да не умират малки дечица и невинни хора. Исках народа да не бе подложен на тези мъки и да бъде малко по-щастлив. Следователно и не чак толкова озлобен.

Исках нормален живот, от който да имам достатъчно щури и достатъчни спокойни моменти, за да имам един запас от спомени, който да ме топли в старините ми.

Исках!

Аз просто се прибирах, вървейки по улицата и си мислех какво исках да имам,  но всъщност имах единствено бели маратонки!