ИНВАЗИЯ

Когато Доброто навлезе в нашите земи, слънцето огря равнините, изсипа златния си прашец върху планините и те заблестяха, къпеха очите на хората в сълзи, родината ликуваше, природата усети празник и горите развяха зелените си знамена.

В парламента свикаха извънредно заседание.

- Кой го е канил? – попита шефът на една парламентарна група.

- Кой? Никой – отговори му друг. И продължи: - Нахлува във въздушното ни пространство без да пита!

- Безобразие! – провикна се трети от мястото си. – Нечувано! Това е агресия!

В тържествената зала на Народното събрание се чуха дюдюкания, псувни и революционни песни. Депутатите бяха готови да бранят териториалната цялост на татковината, един намери чук, друг – отвертка, трети – вино, седнаха, отпиваха, говореха, ръкомахаха. Вече никой не се тъпанеше на трибуната, цял един парламент бе трибуна, всички крещяха, деряха гърлата си, обиждаха.

- Кой знае защо идва – умуваха учените в Българската академия на науките. Академиците умееха да мълчат, когато знаят и когато не знаят нещо. И понеже те знаеха малко и не знаеха почти всичко, млъкнаха в знак на съгласие и относителен консенсус по отношение на научния факт, че Доброто все пак идва.

Авиацията на армията получи заповед за пълна бойна готовност. Военните не бяха получили никакво предизвестие, нито разузнаването бе докладвало за инвазията. Трите ни самолета, ремонтирани наскоро с нови вериги, смазани и измити, излязоха от хамбара си и бръмнаха. Черен дим покри небето.

- Чух, че бая пари е дало, за да се настани точно у нас – каза бавно, злобно и неспокойно човек от Индустриалната камара за защетя на частната собственост. – Представяте ли си какво ще стане с нашите инвестиции?

- Какви инвестиции? – запита дебелобузест член на Камарата. – Аз съм бизнесмен, не инвестирам, прибирам.

- Ето, така е, това правим всички – потвърди неспокойният и злобен човек. – А сега Доброто ще прибира вместо нас. Какво ще стане със собствеността ни?

В Министерството на вътрешните работи чоплеха семки и говореха съвсем тихо. Отдалече се чуваше само жужене и откъслечни изрази: „Не е за добро... Без дипломатическа нота... Враждебно е, като всяко Добро... Притрябвало ни е... Агент трябва да е... С бежанците идва, странно е...”

„Кой знае каква религия изповядва - тюхкаха се в Светия синод. – И преди Рождество, точно по Петковден приижда, на зима, хм.”

- Да го откраднем! – призова партиен лидер пред събранието на низовата организация. – Ние това го можем най-добре!

- И другите партии това го могат не по-зле!

- Враг с партиен билет! – провикна се лидерът. – Никой не може да краде по-добре от нас! Вържете и разпнете тогоз! Доброто, и то затова ще иде, да краде, за какво друго? Само дето от нас по-добре ще се изпише, на добро ще се преструва, ясна е работата.

... Самолетите ни, бутани от сухопътната войска, погнаха нашественика по земя, Доброто се сви на кълбо, издигна се, танковете ни пратиха по някой снаряд срещу него, подводниците ни, и те показаха застрашително кривите си гърбове, нашите самолетоносачи понесоха бойни глави като дини под мишница, държавата ни въстана срещу непредизвиканото Добро, дошло кой знае откъде, кой знае защо и без държавна покана.

Тъкмо народът да се осъзнае, да се опомни, та той Добро досега на беше виждал, тъкмо да излезе на улиците, да понесе цветя, да хукнат дечицата да го посрещнат, таман болните да се излекуват, бедните да усетят надежда и любов, лошите да поумнеят, алчните да помъдреят, а престъпниците да влязат в затвора, а-ха това да се случи – и... Доброто, свило се като сълза от мъка, отрони се от облаците, погледна тази клета земя, посърна и отлетя завинаги. Не беше добре дошло тук.