Бегах, бягах... не спирах и тогава го видя - копието на собствения ми страх, стоеше там и се взираше в мен. Това беше страхът от живота, самотата, идеалите от всичко, което исках да бъда и да имам, всичко в което се съмнявах.

 Гледаше ме втренчено със същите очи, които имах аз. Опитах се да забравя, че е там, че съществува, но не се получи, усещах присъствието му непрекъснато. Знаех, че единственият начин да се отърва от него е... да се изправя срещу него.

 Замислих се как да започна.. имах това за което бях мечтала, учех това което исках, справях се добре, но нещо все пак липсваше, нямах идея какво. Имах приятели, семейство имах всичко, но все пак чувствах една самотна празнина зееща в мен късно вечер.. Бях самотна, дотолкова, че отчаяно се залавях за всяка малка проява на интер.ес от мъжка страна, но същевременно бях толкова взискателна, че не можех да бъда с никого от тях. Може би  това се коренеше и проблемът - исках някого до себе си, но намирах нещо нередно във всеки от потенциалните си партньори, а ако си паднех по някого нещо изведнъж се случваше и губех всякакъв интерес, сякаш се криех от емоциите или пък те просто си намираха друга, сякаш мога да ги виня след като напълно осъзнавам липсата на емоции от своя страна. Но какъв всъщност е проблема? Ето го и пак страхът, продължава с онзи поглед, е добре време е да събера всички малки парченца на които се бях разпаднала и да се изправя срещу него. Време е да започна да отговарям.. Най-сетне се осмелих и го погледнах, той с усмивка ми каза:

-Защо си сама?

Аз: Не съм сама имам приятели, семейство, познати...

-Защо си сама? - попита той пак

Аз: Не знам 

- Знаеш!!! Защо, защо, защо?

Аз: Защото... искам идеален човек, а такива не съществуват, иска ми се да не беше така, и да не виждах недостатъците във всички, не не е защото смятам,че аз съм идеална, далеч не е така. Просто искам някой,  който да притежава всичко, което искам да имам аз самата, някого с който да мога да говоря за всичко без страх от упреци.

Той се изсмя толкова гръмко, че настръхнах и каза: Ето, виждаш ли, не си сама имаш себе си. Всичко, което каза можеш да дадеш сама на себе си... и трябва да го направиш, преди да го поискаш от някого. Не съществуват копия на нашите идеалистични представи превърнати в образ от плът и емоции. Не съществува човек-спасител на нашата болна психика, спасителят е вътре в нас и се нарича Душевна сила. Сила, която е способна да намери решение на всеки проблем, сила, която ако можеш да контролираш е способна да те извиси да те накара да повярваш в себе си, сила, която е способна да подбере всяка малка, болна клетка от нас и да я програмира да живее обичайки себе си и усмихвайки се на Света. А ти, познаваш ли своята сила?