На последното ми пътуване до Испания попаднах на нещо, което ми даде надежда, че българското още е живо... Видях това, за което само съм чела в книгите, потънали в прах в бабината библиотека, а винаги тайно съм искала да видя да се СЛУЧВА в България... 

Нашите сънародници в Аликанте обиколиха всяка една уличка от града, танцувайки и пеейки български народни песни! Бяха облечени в традиционни български носии и никак не ги беше срам да изкрещят пред целия свят, че са БЪЛГАРИ. Испанците, както и туристите от други държави ръкопляскаха бурно и сърдечно, и можех да видя дори и в техните очи онази светлинка, която свети само, когато сърцето ти е пълно с радост и преклонение. Да! Преклонение и уважение към традициите и културата на българите-емигранти. 

Зачудих се защо българина никога не видя и оцени онази своя черта, която другите държави адмирират и искат да имат? Защо умишлено се опитваме да екзекутираме историческото си и културно богатство? Защо сме така силно привлечени от чалгата и отвъд океанската култура и мода, а крием във вътрешностите на селцата и сърцата си смисъла на цветовете в българския трикольор? Онова, което ни придава единственост и неповторимост, ние решаваме да закопаем и заключим зад стени с цел да го направим невидимо... Срам ли ни е? Или ни е страх... А може би и двете.

Срам ни е от предците ни, родили и откърмили всички онези истински българи родолюбци, които показаха защо сме най-древната нация на света... И ни е страх да погледнем в очите самите себе си, съзнавайки, че сме потомци на лъвове, а не на мишките, в които бавно, но сигурно се превръщаме (с помощта на две сравнително новооформили се наши черти: липса на лично мнение и покорно свеждане на глава пред обстоятелствата). На приказки сме най-силни, но защо ли не ни стиска да бъдем българи днес, когато имаме по-голяма нужда от всякога? 

На тях им стискаше, нищо че са на чужда земя... Нищо, че неведнъж ги нарекохме предатели и бегълци... 'Беглъци' в чужбина, които не само са успели да запазят корените си, но и са ги посадили, и вече дават плод! А през това време българите 'националисти' в България гледат сериалчета, създадени от поробителя и през панелeните дограми на апартаментите и къщите им кънти ориенталски привкус на 'маане' и пищна порнография... (Тук бих отбелязала, че дори и нациите-майки на чалгата и кючека запазват някакво благоприличие, като промотират културата си облечени, но това е друга тема... ) Бащите ни осъмват в кръчмите с празни джобове, празни бутилки и празни сърца... А майките ни се утешават с хепи-ендинга на любимия (Бог знае колко епизоден) сериал, който прави всекидневието им малко по-нескучно... Властта си удря с камшици наред, а ние така сме свикнали на болката, че даже и стон не се изтръгва от посивелите ни души... В границите на собствената си държава бавно и мълчаливо пишем поантата на личното си самоубийство... 

Но тук вече не говорим за държава, защото тя отдавна не е наша. Говорим за народ... И колкото и силно да се опитваме да погубим едничкото, което ни позволява да се наречем българи, то винаги ще има скътано по едно коренче тук и там по света... И това малко коренче ще е БЪЛГАРСКО, защото ще е научено как и с 1 капчица вода да расте и да дава плодове, носещи същата сила и борбеност, като тези на Създателите си!