Боря се напоследък със себе си! Правя неща, които никога преди това не съм правила, но смятам, че по някакъв начин ми помагат да прескоча едни отдавна отворени пропасти в ума ми. Уви, насила не само, че хубост не става, но и почитането на метода на работа на ДПА (Държавна Агенция Пътища) да кърпя дупки върху локви, не променят нещата въобще.
Откакто съм се осъзнала, че съществувам, имам самочувствието на човек, който може да знае, че Париж е едновременно и във Франция, и в САЩ, че Лувърът не е стъклена пирамида, и че Ермитажът не се обикаля за един ден. (Това са пълни глупости, които повечето хора ги знаят), но моят проблем не е изпреварването на знанието, а неговият смисъл.
Днес, когато мога да видя всичко и да достигна всичко, аз губя всичко (като една съблечена кожа). Мечтите ми са лесни откъм допир до сътвореното, проблемът ми е хората, с които да ги споделя. Чувствам се като Сизиф и винаги се замислям дали сама не бутам измислен камък? Търся нещото (това, което искат всички деца в ...