Боря се напоследък със себе си! Правя неща, които никога преди това не съм правила, но смятам, че по някакъв начин ми помагат да прескоча едни отдавна отворени пропасти в ума ми. Уви, насила не само, че хубост не става, но и почитането на метода на работа на ДПА (Държавна Агенция Пътища) да кърпя дупки върху локви, не променят нещата въобще.
Откакто съм се осъзнала, че съществувам, имам самочувствието на човек, който може да знае, че Париж е едновременно и във Франция, и в САЩ, че Лувърът не е стъклена пирамида, и че Ермитажът не се обикаля за един ден. (Това са пълни глупости, които повечето хора ги знаят), но моят проблем не е изпреварването на знанието, а неговият смисъл.
Днес, когато мога да видя всичко и да достигна всичко, аз губя всичко (като една съблечена кожа). Мечтите ми са лесни откъм допир до сътвореното, проблемът ми е хората, с които да ги споделя. Чувствам се като Сизиф и винаги се замислям дали сама не бутам измислен камък? Търся нещото (това, което искат всички деца в магазина) и не го намирам, и се чудя какво точно ме радва въобще.
Дали това, че със думите си понякога извиквам внезапен поглед или сълзи в очите на хората срещу мен, дали с това, че се радвам на всяко цвете по пътя ми, дали защото се шегувам със съседките ми, вече на възраст, да пием по бира.
Не съм нито уникална, може и да не съм много нормална, но държа да съм себе си - сигурно и в това е проблема. Да бъда такава, каквато се чувствам, но се държа така, както мисля, че ще е добре да ме приемат хората. И пропастта е налице.
Напоследък се случиха добри дни в живота ми откъм материалната му страна, но това не повиши въобще тонуса ми за живот. За пореден път осъзнах, че парите не са моят приоритет в живота и че когато ги имам в повече, ме притесняват и не ги използвам рационално.
Давам си сметка, че съм себеподобен егоист - който само се оплаква и е недоволен, но не намирам лек за болестта си.
Най-страшното беше, когато си представях мечтите ми, които искам да се сбъднат, а се оказа дори, че вече съм се намечтала.
Нещата, с които започнах това, което пиша е, че насадих домати, които чакам вече да узреят (въпреки че има един сърцат петел, които ги кълве), не ми помагат, но е забавно.
© Светла Кръстева Всички права запазени