Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Log in
Sign Up
НЕМИ ОЧИ
Отрупани от плод се скланят вишни
и никой тук към тях не е посегнал.
Сред клоните им тишината диша,
избягала от градски шум и жега...
Оставил грижите си там – пред входа,
пристъпвам плахо – като упоен...
Щастлив съм, че над мен е небосвода,
но тръпнещ съм – сред мрамора студен...
Не идвам често, ала щом прекрача
във този парк на немите очи,
Аз всеки път потъвам бавно в здрача
на погледите им – пелин горчив...
И вечерта аз всеки път посрещам
под клоните на старата бреза –
прегърбен над недогорели свещи,
преглътнал неизплакана сълза...
И питам се – кое ли е случайно,
кое – предначертано в този свят?
Кое е вечно и кое нетрайно
във краткия ни жизнен кръговрат?
Аз нямам бог, не вярвам във икони.
И силата ми е във тази пръст.
А вярата ми е един изстрадан спомен
разпънал мойто минало на кръст...
Загребвам от земята с пълни шепи
и пръстите ми свиват се в юмрук.
Сбогувам се със погледите слепи...
Довиждане, аз пак ще дойда тук...