НЕМИ ОЧИ

Отрупани от плод се скланят вишни

и никой тук към тях не е посегнал.

Сред клоните им тишината диша,

избягала от градски шум и жега...

Оставил грижите си там – пред входа,

пристъпвам плахо – като упоен...

Щастлив съм, че над мен е небосвода,

но тръпнещ съм – сред мрамора студен...

Не идвам често, ала щом прекрача

във този парк на немите очи,

Аз всеки път потъвам бавно в здрача

на погледите им – пелин горчив...

И вечерта аз всеки път посрещам

под клоните на старата бреза –

прегърбен над недогорели свещи,

преглътнал неизплакана сълза...

И питам се – кое ли е случайно,

кое – предначертано в този свят?

Кое е вечно и кое нетрайно

във краткия ни жизнен кръговрат?

Аз нямам бог, не вярвам във икони.

И силата ми е във тази пръст.

А вярата ми е един изстрадан спомен

разпънал мойто минало на кръст...

Загребвам от земята с пълни шепи

и пръстите ми свиват се в юмрук.

Сбогувам се със погледите слепи...

Довиждане, аз пак ще дойда тук...