Когато вятърът на пролетта развее моята коса,
разхвърля мислите и хваща ме любовна паника...
както есенна зора лее образ в тревната роса,
а пътят ни гние в жълта измислена романтика.
Рисувани лъчи пробиват порите ми и се смеят,
как жалко и безрезултатно трия спомените ни.
Проклети мокри снежни сенки гнева ми ще посеят,
а ти поливаш го старателно и гледаш отстрани.
Прескачаш думите ми, сякаш са неказани, нечути...
следиш ме като дивеч в заградена мъничка гора,
целуваш ме и виждаш в погледа ми цветни парашути,
обичам те... искам, но не мога да се спра. ...