Когато вятърът на пролетта развее моята коса,
разхвърля мислите и хваща ме любовна паника...
както есенна зора лее образ в тревната роса,
а пътят ни гние в жълта измислена романтика.

Рисувани лъчи пробиват порите ми и се смеят,
как жалко и безрезултатно трия спомените ни.
Проклети мокри снежни сенки гнева ми ще посеят,
а ти поливаш го старателно и гледаш отстрани.

Прескачаш думите ми, сякаш са неказани, нечути...
следиш ме като дивеч в заградена мъничка гора,
целуваш ме и виждаш в погледа ми цветни парашути,
обичам те... искам, но не мога да се спра.

Сипеш в тъжната душевна стая прах и плесен,
измъчваш ме внимателно, за да не ме разплачеш,
започваш да ми пееш нежно някаква любовна песен,
усмихваш ме внимателно, за да не ме разсмееш.

Обичаш жертвата си повече, отколкото си подозирал,
измъчваш ме, защото искаш да усетиш как горя...
Поливаш ме с любов, която мислиш, че си препарирал,
но аз на път съм нежни чувства в теб да сътворя.