Отрониха кестени тежки и тъмни сълзи,
още топли и лъскави, се търкулнаха по паважа.
От какво есента тъй горчиво тъжи?
Кое от смълчаните голи дървета ще каже...
И заседнаха глухи и сиви, сърдити мъгли,
във косите ми вплетоха влажни пръсти, крадливи.
Как да вдигна очите си, в тях небето боли,
непрежалило птиците, дето от нас си отиват.
Черна угар, настръхнала, сякаш рана лежи -
преболяла от спомени бавно заспива земята...
Но зад сухата мъртва трева, напук на сълзите,
две слънца хризантеми върху тъжната пустош изгряха...