Животът стеле прашни пътеки,
от скръб необятни - по една за всеки.
Денят окъсява, нощта се простира.
За миг свещта гасне и мракът дирижира.
Обхванал е той пропуканите павета.
Обхванал е и моята душа проклета.
Улиците на града замират,
последна надежда за живот обират.
Само аз съм сама в стая
и сякаш с очи с пламъка си играя...
докато свещта бавно догаря,
докато на смъртта врати отваря. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up