Mar 12, 2008, 5:44 PM

* * * 

  Poetry » Phylosophy
1056 0 1
Животът стеле прашни пътеки,
от скръб необятни - по една за всеки.
Денят окъсява, нощта се простира.
За миг свещта гасне и мракът дирижира.
Обхванал е той пропуканите павета.
Обхванал е и моята душа проклета.
Улиците на града замират,
последна надежда за живот обират.
Само аз съм сама в стая
и сякаш с очи с пламъка си играя...
докато свещта бавно догаря,
докато на смъртта врати отваря. ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Дари All rights reserved.

Random works
: ??:??