И винаги се връщам отново при теб...

След толкова години,

след толкова време,

моите мисли пак се връщат при теб.

Неразгадана загадка –

мистерия без край,

която ми донесе изненади.

Променил си се...

А аз това не го очаквах.

Изненада ме...

И съм щастлива.

Пораснал си

за неща, за които аз все още не съм.

И точно това ми дава най-искрената усмивка.

Достоен си, макар и странен по свое му,

но това е чаровно.

Ти си НЕРАЗГАДАЕМ.

Никога няма да се наситя да те търся и анализирам.

При никой друг мислите ми не са се връщали така.

И никой друг не ми е бил толкова интересен

със странността си.

Пристрастена съм.

Убедеността ти е така привлекателна...

Тази твоя твърдост на характера носи цялост.

И сигурност.

Харесва ми.

Примамва ме.

Придава ти едновременно завършеност и амбиция,

макар вероятно да отречеш това.

Лекота и твърдост...

Парадокс и утопия...

Магия.

Аз съм трудна за разбиране,

а ти разбираш твърде добре себе си.

Не е ли това най-човешкото и най-привлекателно?

Да се бориш за вниманието на някой,

който си е самодостатъчен?

Ултимативният начин да запазиш нечий интерес –

неподправеното уважение и убеденост в себе си.

Ти си странен, себичен, деспотичен, себелюбив,

а аз нямам нищо против,

защото така ти отива..

И аз знам, че ти идва естествено.

Магия.

Завиждам ти.

Съвършено несъвършенство.

И сигурност.

Най-човешкото нечовешко –

да търсиш обич в безразличието..

Сладко да те боли и в болката

да намираш удоволствие..

Малка съм, съвсем мъничка,

прашинка в света ти..

Ненужна.

По никакъв начин необходима.

И точно това ме държи жива –

да се боря да бъда част от света ти.