Ирония и страх се вливат в мене, изкуствени лица в късен здрач, стихийни мисли като тежко бреме, една комична... нараняваща игра. Фалшиви стъпки в моя свят нахлуват и вятър от изгубени мечти, забравени усмивки се събуждат, абсурдно празни са отсрещните очи. Поглеждам в огледалото с надежда усмивката на слънцето да уловя, но само счупени души са скрити, заключени зад сребърни стъкла. И слънчевото зайче ми избяга на февруари в гъстата мъгла, последно действие на тъжния театър започа за самотните сърца...