Аз може би винаги греша.
Може би не си щастлив с мене.

В ръката ти е моята ръка -

отпусната, безсилна, изтощена.

Аз навярно... нямам време.

То никога не ще да стигне.

Но любовта ми, може би, пристига ти...

а аз отчайвам се от истини.

Аз сигурно съм малко глупава,

за да не оценям съвършенството,

което ние двамата създадохме,

а най-детински аз руша.

Главата ми на твоето рамо подпряна е.

Отказвам се...

 Аз най-вероятно съм слаба, объркана,

нищожна в съществуването си.

Давя се в сълзите си...

Преглъщам думите, болката... ВСИЧКО!

Но нищо!
Нека бъда такава, такава...

               и всякаква!

                              Обичам те! С цялата си същност!

                     ... А нима това е истинско? 

                Нима продължаваш да държиш

                                                       ръката ми

                      и да подпираш главата ми...?