Аз може би винаги греша.
Може би не си щастлив с мене.
В ръката ти е моята ръка -
отпусната, безсилна, изтощена.
Аз навярно... нямам време.
То никога не ще да стигне.
Но любовта ми, може би, пристига ти...
а аз отчайвам се от истини.
Аз сигурно съм малко глупава,
за да не оценям съвършенството,
което ние двамата създадохме,
а най-детински аз руша.
Главата ми на твоето рамо подпряна е.
Отказвам се...
Аз най-вероятно съм слаба, объркана,
нищожна в съществуването си.
Давя се в сълзите си...
Преглъщам думите, болката... ВСИЧКО!
Но нищо!
Нека бъда такава, такава...
и всякаква!
Обичам те! С цялата си същност!
... А нима това е истинско?
Нима продължаваш да държиш
ръката ми
и да подпираш главата ми...?
© Станка Георгиева Все права защищены