Jul 24, 2015, 12:17 AM

*** 

  Poetry » Phylosophy
493 0 2

Там някъде в сърцето затаено, в някой ъгъл скрит...

Бисерно мънисто позлатено бе моята мечта и моят вик.

 

Аз знаех, че е там, но го забравих.

Не виждах светлината, не чувах вик...

После слях се с тълпата и остана само моят огнен миг.

 

В мен се бориха и обич, и омраза, в мен се бориха и не, и да.

Не мислих... Не смеех да поплача.

Дори загубих радостта с последната усмихната сълза.

 

Сринах се,  потънах в забрава...

Тъпчеха ме и още ме боли.

 

 Но дойде знак от небесата.

Бог ме благослови.

Поех си пътя без тълпата,

отново върнах светлината, зарекох се в мечтата!

 

© Алина Костова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря!!!
  • Хареса ми! „Бисерно мънисто позлатено“, забравено, самотен сред тъмата „огнен миг“, се изплъзва като плачеща в огън сълза. Във всичките си превъплъщения изгубеното е едно - същността на човека. Прекрасно е, че отново е намерена! Как ще лееш огнени сълзи, ако ги нямаш в сърцето си. Поздрави!
Random works
: ??:??