Жив труп във краката стои,

повяхва, умира и стене.

Часовникът вече брои

последните мигове с тебе.

Удавница в своята кръв

молитва последна отправя,

а ти я поглеждаш със мъст

и сочиш отново към прага.

Протегната женска ръка

със нежност отново те гали,

а сетне проронва сълза

и шепне: "... Не я ли забрави."

Отпосле поглеждаш я - труп,

но вече безчувствен, отнесен,

сърцето сковава се в студ

от нея внезапно донесен.

 И сякаш усещаш за миг

омразата, че те напусна,

любов беше нейният вик,

след който животът я пусна!