Усмихваш се. Душата се променя.
Сърцето се изчиства от тъга.
Излиза на паянтовата сцена
паянтовата дама – любовта.

Познатите мъже я придружават.
Защо ли я подпират под ръка?
Неравности! Жената не внимава!
Опитвам се на глас да изрека

нелеката ѝ болка, пред която
душата ѝ се срива като сън.
Детето ѝ държи се за полата
на майка си, ударена от гръм.

Ударените хора не умират.
Удареното струва свобода.
Тъгата от години ме раздира.
Целувам я... Душата е сълза.

Разбирам ли защо ме изостави?
Разбирам ли какво е да си сам?
Ранените за слабите са прави.
Душата ми умираше от срам.

Пътеката изкуствена пустее.
Изкуството е в длани на жена.
На сцената се сбиваха за нея
мъжете от тъгата на града...

Един я пожелал и се отнесъл
в очите на поредния запой.
Животът на мечтите му е весел,
но знае ли илюзията той,

която безпощадно повелява,
когато си в копнежите си сам,
жената илюзорно да ти дава
познатия на чувствата ти плам?

Познатото е толкова жестоко –
обичаш и даряваш топлина...
Разбираш, че душата ти е стока
в ръце на непрогледнала жена.

Жената обещава ти дечица!
Разменната монета е това.
Под удари на нечии камшици
велико самотата ти запя.

Запяха светлините отвисоко.
Разнесе се естественото „Уау!“.
Усетихме, че някой включи тока.
Настъпваше ли време за финал?

Жената се усмихваше – щастлива.
Изчезваше сърдитият ѝ тон.
На сцената мигът се разотива.
Актьорите направиха поклон.