Ето, жега адска разтопява асфалта

и разтичат се неусетно кръпките,

на канавката направо към калта,

защото им са погрешни стъпките.

Когато падението забелязваме,

оставаме да гледаме единствено

и с погледи всички само се питаме,

това съжаление е убийствено.

От огнения вихър побеждаващ,

имат нужда някой да ги избави,

от зноя до пълен край разрушаващ

и за тях най-доброто да направи.

Безсмислено е да ги съжаляваме,

нека с наша помощ посоката да видят.

В спасението, преди тях да повярваме

и заради нас, злото да възненавидят.

Нали са част кръпките от цялото

и така до последно са те уязвими.

Да ги спрем трябва, още в началото,

следствията преди да са необратими.