Ето, жега адска разтопява асфалта
и разтичат се неусетно кръпките,
на канавката направо към калта,
защото им са погрешни стъпките.
Когато падението забелязваме,
оставаме да гледаме единствено
и с погледи всички само се питаме,
това съжаление е убийствено.
От огнения вихър побеждаващ,
имат нужда някой да ги избави,
от зноя до пълен край разрушаващ
и за тях най-доброто да направи.
Безсмислено е да ги съжаляваме,
нека с наша помощ посоката да видят.
В спасението, преди тях да повярваме
и заради нас, злото да възненавидят.
Нали са част кръпките от цялото
и така до последно са те уязвими.
Да ги спрем трябва, още в началото,
следствията преди да са необратими.
© Весела Найденова Todos los derechos reservados