Прозрачна съм, стъкло съм и без плът съм,

обвивка нямам, нямам и лице.

Високо съм, стремеж съм, само долу

е плисъкът на моето море.

Разбих се във скалата, но не паднах -

поеха ме вълните в своя бяс,

предсмъртно корабите прореваха

от урагана, в който бях Аз.

Към дъното забързана се гмурнах,

зарових в пясъка поредния си страх

и с' сетни сили пак да се отблъсна

към висините някак си успях.

И там на синята повърхност възродих се -

дете, жена, усмивка, ураган...

Аз никога съм нямала си име,

съвкупна съм от целия си свят.

Метежна съм, разлята съм в нощта ти

и подредена до тревожност сутринта.

Приличам на жена в това безумие -

не съм, макар за теб да съм една.

Но виждал си ме, даже си ме чувствал

във огъня и гъдела в сърцето,

целувал си ме, дълго си ме любил,

познал мен - своята Потребност.