Годините не са ме променили. Все същата съм — Дороти от Оз.
Е, вярно мъничко са се протрили подметките, но същият въпрос
и днес ме мъчи: "Божичко, къде съм? На север ли да тръгна? Не, на юг..."
Отдавна знам, не вярваме в принцеси, но вещиците има ги, напук.
Самата аз на вещица напомням, когато съм объркана и зла.
Но бурите оставят ме бездомна, а Западът притегля ме: "Ела!"
На куп съдби натъквам се по пътя — кои без ум, кои пък без сърце.
По мъничко от свойте, дето кътам за черни дни, подавам им в ръце.
На някои им трябва капка смелост, но не защото толкоз ги е страх,
а може би защото са им взели по нещо важно, жизнено, за тях.
Разбрах накрая — в този свят магии не стават, сам не си ли ги скроиш.
Но горе, над дъгата щом се скриеш, не бива от беди да се боиш!
Наистина се срещат изумруди. Веднъж са хора, друг път градове.
Но важно е за тях да се потрудиш. Добър да си, не просто да сновеш
с красивите обувки по паважа. Да чакаш друг над теб да се смили...
Преди не смеех гласно да го кажа. Но нямам дом за губене, нали?
А Тото? Ех, отдавна се изгуби... След него други кучета не ща.
Пораснах. Даже мъничко се влюбих. Но бързо мина. Толкова неща
се случиха, че някои забравям... От тропането с токове и крак
през вечер леко кръст ме наболява. Без цайсите светът е пълен мрак.
А кичурът ми сив е, не е мода. Какво пък — в Канзас всички са така.
Не казвам, че начесто там си ходя, но споменът е вечно под ръка.
Е, толкова... Започвам днес начисто. С павета сиви вия свой си брод.
Остана неизследвано на изток. А имам само крайче от живот.
© Пепа Петрунова All rights reserved.