Балада за БДЖ

Животът ме въртя из кал и преспи,
не беше с мен виенско колело.
И – ей ме, на! – в купето се наместих
със вестниците, свити на руло.

Къде отивам, Господи? – не знаех.
Дали ще се завърна, пак не знам.
Живот ли е? – живея го назаем,
да слезе Господ Бог, ще му го дам.

А тренът профуча покрай Арковна,
докато пафках в мръсното WC.
И – трийсет кинта глоба с кеф ме ковна
кодукторът с безизразно лице.

Добре, че сетне спряхме на Дъскотна –
да се разтъпча на перона тих,
че в туй купе – килия доживотна,
като мухи ми кацат стих след стих.

Към Айтос вече бях напълно гроги.
Съвзех се с бира-две на Карнобат.
По-як от цял отбор индийски йоги,
готов бях да държа на бой и глад.

На Зимница, щом ме изтърси влакът,
изпих един патрон менте коняк,
на пейката подремнах час на лакът,
додето дойде сливенският влак.

Денят се очертаваше противен –
въртеше слънцето тава бюрек,
и чудех се какво ще правя в Сливен
из тоя легнал анадолски пек.

На гара Ямбол лелките в купето
почерпиха ме с пъпеш и банан.
Научих и коляното им трето! –
от Дуло през Котраг – до Батбаян.

Но този път, понеже имах грижи,
усамотих се в крайния вагон.
И гледах как Родината се движи
като в отдавна свършил тринитрон.

Добре поне, че вестникът бе днешен,
щом влакът през полето заора –
там пишеше, че, квото беше, беше.
От утре пак ще викаме: – Ура!

А в София направо беше пролет,
пред парламента – цъфнали цветя.
Ако умра, дано да бъде в полет! –
със влак на БДЖ-то да летя.