Mar 2, 2009, 12:03 PM

Без думи 

  Poetry » Love
946 0 0

 

 

 

 

Хей... Здравей, Любов! Това съм аз...
Познаваш ме, защото ти ме пресъздаде.
И от тогава аз чакам те до късен час.
Аз съм тази, която сърцето си ти даде.


Спомняш ли си времето, когато... Ние бяхме безнадеждно влюбени?
Наблизо никой нямаше. Само Ти и Аз... Ни роднини, ни приятели.
Аз бързах към теб неуморно. Ти без дъх ме очакваше.
До ранни зори разговаряхме. Сутрин ти кафе правеше.


Колко още скъпи мигове да изброявам? Чакай... Не съм почнала.
А спомняш ли си за луната? Тя бе свидетел как съм те обичала.
Попитай и звездите. Те също бяха там поканени и присъстваха.
А ако още не вярваш. Обърни се към изгрева... Те и него извикаха.


Нощта се спотайваше... Само моите въздишки броеше.
Тишината безмълвна беше... Все пак нашата песен звучеше.
А утрото как да дойде?... (Обичаме се лудо)... Не смееше.
Денят се бавеше... Но ние не бързахме и не ни смущаваше.


Животът душата ми стократно разнищи.
Утеха търсих по каменист и стръмен път.
Намерих я при теб... Сега всичко ми се връща.
Поисках да те видя. Отвърна ми с тон студен и твърд:


"Защо?... За да ми хвърлиш 50 кинта за екстаза..."
Не повярвах на ушите си, че точно ти, Любов, го каза.
Как ме заболя тогава, но ще ти отвърна както подобава:
"Грешиш! За мен си Слънце, което не се купува, ни продава!"

 


                                              


12.07.2008г.

 

 

© Роси All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??