Пускам изстрели от смъртоносна стрела
и търся истини по пътя към теб.
Като сапунен мехур с мисъл докосвам едва
малкия спомен, сътворен от нощна дъга...
И падам, ставам, по пътеки вървя,
и малко чакам за лъч от чужда зора.
Като просяк искам да остана сама,
сякаш обичта е тумор в мойта глава...
Сякаш някъде сътворила съм рай,
сякаш чуждо е всичко друго отвън.
Като някога, обсебена от хорския край,
както винаги, страх от камбанния звън...
А тишината е твоя белег насън,
глътка въздух във утрешен ден.
Зимното скитане е проклело навън,
тайната, твърде дълго крила се в мен...
И малка истина под перваза се скри,
като улично, премръзнало псе.
Зарита с мисъл, зарита с прах от мечти,
откраднали всичко, което ти някога взе.
И твърде дълго с теб съм сама,
като икона от предишни мълви.
И твърде рано е да режа с кама
края на твойте мъжки сълзи.
А ония истини - безконечни лъжи,
губят, падат и стремглаво крещят,
аз изпуснах мойте малки дъги,
в облачни възели смъртоностно нека лежат.
А в зората на новата ера,
когато липите се будят от сън,
аз ще бъда там, далеч от твоята ерес,
далеч от безразличния вятър, оставил те вън.
© Ди All rights reserved.