Многолик е бил земният свят,

разкъсван от високи стобори.

Парите го превръщат в борса

за тела и сърцата на хора.

Колони от избелен варовик

мълчат, наблюдавайки скришом.

Мюсюлманин спори с евреин,

танцуват край тях „Харе Кришна”.

Глъчка от неизречени думи

пълни улици с опустели души,

отгоре, със страшно безмълвие,

Слънцето заледява мечти.

Утринна дъга изтъкава

от пепелта им надгробен саван.

Да обикнеш било щастие,

ала по-голямо – да си разбран.

През отворени прозорци и врати

навън политат странни думи:

- Не се жени за нея, мен люби!

Пътят за никъде е пътят към ада,

подводницата отдавна гние в док,

клубът на сержанта е вече затворен,

самотни сърца получават урок...

Някъде, в малък тъжен хотел,

самотни били всичките стаи.

Момиче язди диви коне.

Ще я стигне ли някой? Едва ли...

Многолик бил е земният свят,

но безлика е тази земя,

когато парите диктуват

чувствата в човешки сърца.

Отдавна светът се превърна

в мочурище от дишащи същества.

Едни от тях летят с балони,

а други не получават храна.

Тъмни сенки обикалят край кофи,

без да викат или задават въпроси.

„Патриарха” и „Попа”

са почти синоними.

Светлините намигат:

- Ела! Погледни ни.

С усмивки различни

се взират в джоба

и нощта бавно

разтваря утроба.

На спирката пред градинка

тихо умират бездомни цветя.

Съхнат те непогалени

от нейния поглед или ръка.

Най-лесно се забравя минало,

най-бързо се погребва бъдеще,

най-ледено изгаря Слънцето

и гробът се превръща в убежище.

Тогава с какво ни е скъп

този безлично многолик свят?