Многолик е бил земният свят,
разкъсван от високи стобори.
Парите го превръщат в борса
за тела и сърцата на хора.
Колони от избелен варовик
мълчат, наблюдавайки скришом.
Мюсюлманин спори с евреин,
танцуват край тях „Харе Кришна”.
Глъчка от неизречени думи
пълни улици с опустели души,
отгоре, със страшно безмълвие,
Слънцето заледява мечти.
Утринна дъга изтъкава
от пепелта им надгробен саван.
Да обикнеш било щастие,
ала по-голямо – да си разбран.
През отворени прозорци и врати
навън политат странни думи:
- Не се жени за нея, мен люби!
Пътят за никъде е пътят към ада,
подводницата отдавна гние в док,
клубът на сержанта е вече затворен,
самотни сърца получават урок...
Някъде, в малък тъжен хотел,
самотни били всичките стаи.
Момиче язди диви коне.
Ще я стигне ли някой? Едва ли...
Многолик бил е земният свят,
но безлика е тази земя,
когато парите диктуват
чувствата в човешки сърца.
Отдавна светът се превърна
в мочурище от дишащи същества.
Едни от тях летят с балони,
а други не получават храна.
Тъмни сенки обикалят край кофи,
без да викат или задават въпроси.
„Патриарха” и „Попа”
са почти синоними.
Светлините намигат:
- Ела! Погледни ни.
С усмивки различни
се взират в джоба
и нощта бавно
разтваря утроба.
На спирката пред градинка
тихо умират бездомни цветя.
Съхнат те непогалени
от нейния поглед или ръка.
Най-лесно се забравя минало,
най-бързо се погребва бъдеще,
най-ледено изгаря Слънцето
и гробът се превръща в убежище.
Тогава с какво ни е скъп
този безлично многолик свят?
© Вили Тодоров Всички права запазени