Колко бавно нощта се стопява,
сред играещи сенки в стените.
Натежалата мисъл сън пресява,
както песъчинки - вълните.
Тиктака часовникът и отброява,
миг подир миг - животът изтича.
Задъхан денят своя ход забавя,
в прозореца плахо наднича.
Гледа тъжно, сякаш забравил,
за слънце, за вятър, за обичане,
на перваза спомен оставил
и думи до утре да сричам.