Посветено на отец Арсений

„Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене."

Ев.

Върху вкочанената пръст палят огньове,

копаят общите плитки гробове...

Полярна нощ във Сибир.

Тридесет градуса под нулата.

В лагера със специален режим

осъдените без съд спят с отворени очи

и умират с отворени очи.

Ледът се троши като нечии кости.

Залостени врати, а зад тях убиват хора

бавно и мъчително - с месеци, с години.

Глад, унижения, студ.

Робски труд...

При границата на оцеляването

нишката е отъняла и лесно се къса.

В мръсната гола барака

като утеха идва смъртта.

А сред студените мъртви звезди...

две топли звезди,

очи на човека - храм Божи.

Трудно е да се прости непростимото.

Единствен той - загърбил немощ

и страдание,

в ледения ад намерил сили

да преживее шестнадесет дълги години

не за себе си, а за другите!

Непоносима е физическата болка,

но повече боли черната дупка в душата.

По-страшно е, когато без глас крещиш.

Непосилно е в нечовешките мъки

да запазиш човешкото;

от вледенено сърце

да запалиш искрица любов,

без която си жив погребан;

от смъртта да изтръгнеш живот...

Непосилно е...

Но не за човека - храм Божи!