Посветено на отец Арсений
„Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене."
Ев.
Върху вкочанената пръст палят огньове,
копаят общите плитки гробове...
Полярна нощ във Сибир.
Тридесет градуса под нулата.
В лагера със специален режим
осъдените без съд спят с отворени очи
и умират с отворени очи.
Ледът се троши като нечии кости.
Залостени врати, а зад тях убиват хора
бавно и мъчително - с месеци, с години.
Глад, унижения, студ.
Робски труд...
При границата на оцеляването
нишката е отъняла и лесно се къса.
В мръсната гола барака
като утеха идва смъртта.
А сред студените мъртви звезди...
две топли звезди,
очи на човека - храм Божи.
Трудно е да се прости непростимото.
Единствен той - загърбил немощ
и страдание,
в ледения ад намерил сили
да преживее шестнадесет дълги години
не за себе си, а за другите!
Непоносима е физическата болка,
но повече боли черната дупка в душата.
По-страшно е, когато без глас крещиш.
Непосилно е в нечовешките мъки
да запазиш човешкото;
от вледенено сърце
да запалиш искрица любов,
без която си жив погребан;
от смъртта да изтръгнеш живот...
Непосилно е...
Но не за човека - храм Божи!
© Александра Сергеевна Всички права запазени