БОЖЕ МОЙ, КОЛКО МАЛКО ОСТАНА
... сякаш само това ми остана от прекрасната наша любов –
седем прашни писма на тавана, стих от Дядо Валери Петров,
малка снимка от пейката в парка със прозирната рокля солей,
с теб – и с моята вечна цигарка – на самотния утринен кей,
повлекло водорасло на люспи, стиска пясък в кутийка кибрит,
бяха твоите устни тъй вкусни! – из мелтемите с дъх на сафрид,
пазя сухата клечка – тръстика, със която написах ти стих –
щом на дюните ти ме повика, и пристанах ти – слънчев жених,
черна мида от плажа в Несебър, крива фиба – от твойте коси,
старостта – бавен вятър от север, всеки спомен след теб окоси,
беше шепичка-две морска пяна, беше стих, беше сън, беше зов...
Боже мой, колко малко остана от прекрасната наша Любов!
© Валери Станков All rights reserved.
щом на дюните ти ме повика, и пристанах ти – слънчев жених,
Няма такава поезия!