БОЖЕ МОЙ, КОЛКО МАЛКО ОСТАНА

... сякаш само това ми остана от прекрасната наша любов –

седем прашни писма на тавана, стих от Дядо Валери Петров,

малка снимка от пейката в парка със прозирната рокля солей,

с теб – и с моята вечна цигарка – на самотния утринен кей,

повлекло водорасло на люспи, стиска пясък в кутийка кибрит,

бяха твоите устни тъй вкусни! – из мелтемите с дъх на сафрид,

пазя сухата клечка – тръстика, със която написах ти стих –

щом на дюните ти ме повика, и пристанах ти – слънчев жених,

черна мида от плажа в Несебър, крива фиба – от твойте коси,

старостта – бавен вятър от север, всеки спомен след теб окоси,

беше шепичка-две морска пяна, беше стих, беше сън, беше зов...

Боже мой, колко малко остана от прекрасната наша Любов!