Боли да съм невидима,
облечена в жълта дреха
и в своята безнадеждност
да намирам някаква утеха.
С жадни пръсти да допушвам
угарка от цигара.
Боли и в топлината
да издишвам пара.
Да спра на свойта гара,
срещната от чужди.
Боли да съм луна,
докосната от блудни.
Но най-боли да подаря на близък -
птици, облаче, дантелено сърце,
но вместо да ме облекат в коприна -
да ме бетонират със бодлива тел.
© Есенен блян All rights reserved.
И болката задълго остава!
Такава е поетовата слава:
да се усеща някому все длъжен.