Не... усещам, че „тя” излита...

тя, душата ми, която беше останала след всичко...

беше чиста и бяла и искаше да лети...

Чувствам се празна...

Тъмнината обхващаше всичко останало...

...обхващаше тялото ми, изстиващо постепенно...

Очите... ставаха прозрачни...

И виждаха всичко еднакво... мрачно, безнадеждно...

Мисля ли пак... или мечтая...

а може би просто сънувам...

или живота ми минава ей така, през съзнанието...

Спомените са толкова много... и лоши, и прекрасни,

но искам да забравя,

да забравя всичко, през което минах,

което преживях и успях да изпитам.

Да си отидат чувствата,

заклещени в сърцето,

което  спира бавно да тупти...

Искам да си отиде болката,

искам да си отиде любовта,

искам да си отиде щастието, радостта,

да си отиде спомена за всички, които обичах,

да си отиде омразата, страданието...

...Искам да си отиде всичко,

което съм затворила в себе си...

Искам да се събудя и всичко да е било сън,

и да не помня нищо от преди.

Да бъда нов човек, и да градя нов живот...

Но не аз сега умирам и това няма да е сън...

Тялото ми вече е студено,

А очите ми... са притворени и напълно празни...

Сърцето ми... то удари за последен път...

Но къде ще отиде тя...

чистата ми душа, която вече отлетя...