До нежната брезица край гората

                   растеше див, но млад бръшлян;

                   щом бръснеше стихиен вятър,

                                                     хълцукаше, до корен разлюлян.

                   Веднъж неволно той протегна

                   към младата брезичка пръсти

                   и, разтопен в любовен плам,

                   започна да бърбори

                                                     и се кръсти:

                   - Ах, моя радост, първа и последна!

                   За моя бъдеща съпруга

                   и стройна,

                   и достойна

                   не виждам друга...

                   Ти, мое щастие несподелено,

                   съдба си моя неизживяна,

                   с теб чувствам аз такава сила,

                   с която бих спрял и...

                                                           урагана!

                   А младата брезичка му отвърна:

                   - Та аз ти вярвам, друже мили!

                   Ще ме обгърнеш с твойте клони,

                   гнездо навярно ще сме свили.

                   - Едничко само зная: в беда -

                   ще бъда твоя сигурна опора,

                   излишно е за туй да споря,

                   щом птици пеят в простора!

                   След тези щедри обещания

                   по нея се уви бръшляна,

                   след тези топли

                                                 нежни

                                                              думи

                   съпруг законен той ù стана.

                   Сега там вятърът пак свири

                   и буря зла над тях кръжи,

                   а нашият герой - листата впил,

                   спокойно на... чужди гръб

                                                              лежи!