До нежната брезица край гората
растеше див, но млад бръшлян;
щом бръснеше стихиен вятър,
хълцукаше, до корен разлюлян.
Веднъж неволно той протегна
към младата брезичка пръсти
и, разтопен в любовен плам,
започна да бърбори
и се кръсти:
- Ах, моя радост, първа и последна!
За моя бъдеща съпруга
и стройна,
и достойна
не виждам друга...
Ти, мое щастие несподелено,
съдба си моя неизживяна,
с теб чувствам аз такава сила,
с която бих спрял и...
урагана!
А младата брезичка му отвърна:
- Та аз ти вярвам, друже мили!
Ще ме обгърнеш с твойте клони,
гнездо навярно ще сме свили.
- Едничко само зная: в беда -
ще бъда твоя сигурна опора,
излишно е за туй да споря,
щом птици пеят в простора!
След тези щедри обещания
по нея се уви бръшляна,
след тези топли
нежни
думи
съпруг законен той ù стана.
Сега там вятърът пак свири
и буря зла над тях кръжи,
а нашият герой - листата впил,
спокойно на... чужди гръб
лежи!
© Янко Всички права запазени
Поздрав, чудесна басня се е получила!