Бяла легенда

Пак снега светът навън затрупва,

студ рисува по стъклата скреж,

огънят в камината припуква-

вие вятър леден и зловещ...

Мрака покрай мене се сгъстява,

стъквам огъня- хвърчат искри,

тиха самота ме навестява

най-необяснимо в тия дни

и си спомням старата легенда,

тъй неразбираема преди

във оная възраст безпроблемна

озарила детските ми дни...

... Някога, във някакво отдавна,

толкова отдавна, че сега

всичко е изчезнало, забравено

като път затрупан от снега:

някаква Вълшебница живяла

(кой я знай- добра, или пък- зла?)-

с бял жребец и със кобила бяла

впрегната шейната и била...

Казват, че красива и разкошна

тя била, със много женски чар-

зимните веявици среднощни

от дъхът ѝ ставали на жар...

Но без мъж в нощта била самотна,

често тъжна в женска самота-

мъжка длан е нужна за да стопли

даже и вълшебна красота,

мъжки поглед трябва за да може

да изтръпне всяка женска плът

щом на Любовта в светото ложе

мъжки устни с жар я поведат...

С лунен лъч надничала в стъклата

с радост за човешката любов

и на всички влюбени в леглата

давала тя своя благослов...

И живяли хората честити

във ония чудни времена-

смесвали легендите с мечтите

във Реалност винаги една...

...Но веднъж във  снежната фъртуна

спряла подлудялата шейна-

бялата Вълшебница дочула

див скандал и писък на жена...

В миг от ярост тя се развилняла

шибнала задъханият впряг

и като лавина- страшна, бяла

полетяла със мъгла от сняг,

а гласът и разлюлял небето

и да го продъни бил готов:

„-От сега натам да са проклети

всички неспособни на Любов!..

В сухи храсти те да се превръщат,

клоните им да тежат от лед

Вятър подивял да ги прегръща

само и огъва занапред!..”

...И макар, че ето от тогава

минали са толкоз векове

няма за Проклятието давност,

няма опростени грехове,

участта тежи над прокълнатите

страшно, като в старост на жена,

а и в хижите, и във палатите-

нищо не вещае топлина!..

д-р Коста Качев