Бяла легенда
Пак снега светът навън затрупва,
студ рисува по стъклата скреж,
огънят в камината припуква-
вие вятър леден и зловещ...
Мрака покрай мене се сгъстява,
стъквам огъня- хвърчат искри,
тиха самота ме навестява
най-необяснимо в тия дни
и си спомням старата легенда,
тъй неразбираема преди
във оная възраст безпроблемна
озарила детските ми дни...
... Някога, във някакво отдавна,
толкова отдавна, че сега
всичко е изчезнало, забравено
като път затрупан от снега:
някаква Вълшебница живяла
(кой я знай- добра, или пък- зла?)-
с бял жребец и със кобила бяла
впрегната шейната и била...
Казват, че красива и разкошна
тя била, със много женски чар-
зимните веявици среднощни
от дъхът ѝ ставали на жар...
Но без мъж в нощта била самотна,
често тъжна в женска самота-
мъжка длан е нужна за да стопли
даже и вълшебна красота,
мъжки поглед трябва за да може
да изтръпне всяка женска плът
щом на Любовта в светото ложе
мъжки устни с жар я поведат...
С лунен лъч надничала в стъклата
с радост за човешката любов
и на всички влюбени в леглата
давала тя своя благослов...
И живяли хората честити
във ония чудни времена-
смесвали легендите с мечтите
във Реалност винаги една...
...Но веднъж във снежната фъртуна
спряла подлудялата шейна-
бялата Вълшебница дочула
див скандал и писък на жена...
В миг от ярост тя се развилняла
шибнала задъханият впряг
и като лавина- страшна, бяла
полетяла със мъгла от сняг,
а гласът и разлюлял небето
и да го продъни бил готов:
„-От сега натам да са проклети
всички неспособни на Любов!..
В сухи храсти те да се превръщат,
клоните им да тежат от лед
Вятър подивял да ги прегръща
само и огъва занапред!..”
...И макар, че ето от тогава
минали са толкоз векове
няма за Проклятието давност,
няма опростени грехове,
участта тежи над прокълнатите
страшно, като в старост на жена,
а и в хижите, и във палатите-
нищо не вещае топлина!..
д-р Коста Качев
© Коста Качев Todos los derechos reservados