Уморих се да чакам, да плача, да се моля.

С ръце протягащи към светената икона

и животът си на вярност, почтеност и смирение,

да обричам, за да получа опрощение от Бога.

Уморих се да те виждам само в мечтите си.

И да чакам последния час,

в който ще се върна обратно,

за да видя най-красивите и мили места.

И днес... днес ми се плаче за близки, роднини,

приятели... Къде сте?

Не зная, може би някъде разпръснати

из целия свят.

А аз събирам пукнатините на моето минало.

Събирам...

Събирам, но все още само в мечтите си:

И всичко... всичко е в пламъка на моя живот,

изпълнен с трепети, надежди...

Ала някога, някога ще изчезна,

защото зная: Аз съм малка, твърде малка

в тази голяма и непозната страна!

Но всичко в живота състои ли се само от "Някога"

или има бъдеще непознато, неразгадано, потайно,

което ме грабва, превзема и изпълва

всичко в нова надежда,

която е съсредоточена  единствено към теб...

мила моя родино!