Зовеш ме както лунна сянка
зове остатък светъл сърп
и там - във очната ти ямка
погледът ми плах се дърпа.

От удивление мълча,
сърцето пак към теб ще тръгне
и може би аз ще сгреша, 
ако продължа да гъгна.

Пред олтара на душата ти,
пред всички рози и ласки във теб,
ще проговоря със остатъци
от смелост, скрита зад поглед от лед.

А рисуваш във мене вярност
и бликва огън от сатен,
достигнал пак в моето тяло
последен кът - неограден...!