Отдавна спрях да вярвам в пъстротата на очите ти,

а някога бях най-яростният им и истински поклонник...

Молитвите към теб отправях, болките си и мечтите си,

надяваща се, като християнка, в чудото на две икони...

Отдавна не ловя с очи и танца на снежинките,

научих, че усмивките са също ефимерни като тях.

Усмихнат те и цвете си... откъснат ти тичинките...

Увяхваш и угасваш, плачеща над истината: "Не успях..."

Но никой не отваря свойта чантичка със състрадание

и никой не понечва да те вдигне от пръстта...

Стремиш се да се справиш, но изпадаш в безсъзнание,

научила, че в чантичките няма вече и троха...

Тогаз сънуваш... хората, дъжда, очите им...

И виждаш всеки с свойта чантичка в ръка...

Минава, отминава, бръкне в нея и отчупи си

по крайче състрадание за своята белязана съдба...