Отдавна спрях да вярвам в пъстротата на очите ти,
а някога бях най-яростният им и истински поклонник...
Молитвите към теб отправях, болките си и мечтите си,
надяваща се, като християнка, в чудото на две икони...
Отдавна не ловя с очи и танца на снежинките,
научих, че усмивките са също ефимерни като тях.
Усмихнат те и цвете си... откъснат ти тичинките...
Увяхваш и угасваш, плачеща над истината: "Не успях..."
Но никой не отваря свойта чантичка със състрадание
и никой не понечва да те вдигне от пръстта...
Стремиш се да се справиш, но изпадаш в безсъзнание,
научила, че в чантичките няма вече и троха...
Тогаз сънуваш... хората, дъжда, очите им...
И виждаш всеки с свойта чантичка в ръка...
Минава, отминава, бръкне в нея и отчупи си
по крайче състрадание за своята белязана съдба...
© Симона Гълъбова Todos los derechos reservados