Не си ли грешна мисъл
по пътя към душата най-горещ,
щом от Бог съм тъй орисан,
да тегне мрак след гаснещата свещ.
Но изгарям разстоянието от съня до теб
и бездните обвивам с копнежи,
дори страха превръщам някак си в лек
на скъпото в гръдта ковчеже.
И внезапно сливам се с пръстта,
от мисълта отречен толкоз пъти,
а сълзите целуват пулса на скръбта,
че тлен е днес плътта ти.