....
Но светлината черна ме докосна.
И в мислите се впи дори,
в сърцето ми, така е смъртоносна,
че всички сили ми изпи.
Безсмислие, неизбежна самота.
Черна светлина за всяко 'утре'.
А в себе си изгубих смелостта -
която път ми бе, сега - безпътие.
И във черно, пак светът ми свети.
Или черни пък са мойте сетива?
Навярно тъмното е бяло всъщност
с лека, лека нотка на тъга.
Макар унила, всъщност съм щастлива.
Сълзите леят се без капка суета.
И те са полъх на мечта красива,
а не – изкривен образ на смъртта.
Със сълзите надежди не умират.
Напротив – цели раждат се
и бързо свикват със света, не спират
да мечтаят, даже смайват се.
© Цвет All rights reserved.