Dec 22, 2018, 5:03 AM

Читателски неволи 

  Poetry » Other
493 0 0

Едва дочаквам вкъщи да се прибера,

захвърлям чантата на пода и сядам да чета.

Още с първа страница - светът около мен

от моето съзнание изчезва, заличен.

Аз вече съм в различен свят, вълшебен и красив,

и всеки от героите пред мен е като жив;

намирам си приятели и страшни врагове,

пътувам през места вълшебни в различни светове

и приключения, за които дори не съм мечтала

оставят ме да гледам като онемяла;

прескачам някои страници, разлиствам все по-бързо,

но ми се иска книгата ми нивга да не свършва;

почти се разревавам или смея се на глас...

Но най-накрая идва този ужасяващ час,

когато връщам се внезапно в действителния свят

и чувам майка си да ме вика за обяд.

Разбирам, че не съм герой, че няма приключения,

а всичко в книгата е просто измислено творение.

Това ми идва като кофа ледена вода,

обаче ми остава надеждата една

че някой ден, след време, ако ще и след години,

заблудено приключение покрай мен ще мине

и смелостта си в битка аз ще трябва да докажа,

врага си ще сразя и ще убия даже.

Със меч пламтящ в ръката, със силата във мен

ще поведа човечеството към нов и светъл ден...

И този ден ще дойде - да почакам стига!
А най-добре

          да чакам

                 във ръката

                          с книга...

© All rights reserved.

Това стихотворение е добронамерена самоирония :-). Често ми се е случвало да пропускам хубавите събития в очакване на велики, да не забелязвам света около себе си, забила нос в книгите. За жалост не мога просто да изям едно червено хапче като в Матрицата... Трябва всеки ден да се опитвам да живея и в реалния свят, където да прилагам наученото на практика.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??