В мрачни мисли бях потънал преди време аз,

мисли за отвъдното, да го посетя в злокобен час.

Не виждах смисъл да живея, нито да се боря,

омръзна ми – с живота повече не исках аз да споря.

И в един миг случи се нещо изумително със мен:

в стаята изникна дяволът. Бях слисан. Адски ужасен!

Започна той с глас кротък, тих,  делово да ми говори.

Поуспокоих се малко, дори добряк взе че ми се стори...

Предложи ми оферта – да ме направи влиятелен човек,

а житейският ми път да стане приказен, безгрижен, лек.

В отплата скромна, душата ми поиска начаса да вземе,

каза, че по-добре ще съм – „от нищо няма да ми дреме”.

В началото упорствах, не исках  за сделката да знам,

но той усмихна се лукаво: „Не ставай ти глупак голям!

Ще тънеш ти завинаги в разгул невероятен и разкош,

няма да ходиш все опърпан и в джоба с последен грош”

Започнах да размислям трезво. Казах си: „Защо пък не?”

Нека и аз да се почувствам като бял човек. Веднъж поне.

Животът ни и без това борба е за оцеляване безспир,

защо да не използвам случая  на този рядък келепир?

Да, продадох си душата. Стиснахме ръцете си накрая,

а събитията сетни ме караха да мисля, че съм в рая...

Купих си кола бронирана и яка. Возеха ме като депутат,

а в „Бояна” построих си мъничък и скромен, приказен палат.

Обиколих света с круизи. Видях острови далечни, екзотични.

Станах нов човек – с помисли велики, обожествени, олигархични.

Забравих откъде съм тръгнал и какъв несретник аз съм бил.

Изхвърлих от душата добротата. Бях роден брат на Сатанаил...

Не се оплаквам. Не знам какъв ще бъде животът ми до края,

нито пък ме интересува дали след смъртта си ще отида в рая!

Като мене има много. Не съм единствен, това добре го знам.

Е, от кумова срама влизам да се моля понякога в някой храм...

...........................................................................................................

Това е приказката недовършена с елемент социален и вълшебен,

а за да няма повече такива като мен, май нужен е голям молебен.

14.12.2005 г.

София