ЧОВЕКЪТ С КНИГА
... когато Светлината на света започне страшно да не ми достига,
затварям се – и почвам да чета написана от стар приятел книга,
пропадам в бездни, виещи от мрак, или летя със птиците в простора,
и връща се надеждата ми пак, че нямат край добрите, светли хора,
и сякаш чувам, ако не греша: – Здравей! Добре дошъл си ми, Валерий! –
не страници разлиствам, а душа! – и хълтам във бездънните ѝ прерии,
и в мен изгряват хиляди слънца! – които моя черен мрак прокуждат,
нали на Бога всички сме деца, тя – Светлината! – страшно ни е нужна,
то, радостта бездруго ни е кът! – и се спасявам, както знам – и мога! –
със книжица вървя по своя Път и дишам светло в Словото на Бога.